Огледа се. Помощникът на Гастон бе изчезнал нагоре между боровете. Тишината ставаше все по-плътна, само откъм клисурата долиташе тихият шум на реката. Николай намести раницата, стана и навлезе в храстите. Движеше се бавно, като отместваше с ръце жилавите клонки. Рижият бе оставил ясна диря, като глиган, който не подбира пътя си през гъсталака.

След малко храстите оредяха и в пролуките между тях се разкри стръмният сипей над пътя. Тук-там по него растяха високи букове с великолепно прави и гладки сиви стволове. Хората на Гастон лежаха неподвижно в прикритията зад дървета и канари, издавайки напрежението си само с неудобната стойка и тревожно надигнатите глави. Повечето бяха стари познати, Николай ги бе виждал в не една акция и знаеше, че ще действат без грешка, с точно отработен синхрон. И въпреки това лошото предчувствие не го напускаше.

Самият Гастон седеше зад последните храсти, отпуснал ръце върху прегънатите си колене. Беше елегантен както винаги — лъскаво сако от черна кожа, черна копринена риза, черен панталон и грижливо сресана дълга черна коса, превързана отзад с черна панделка. За разлика от повечето бандити бе гладко избръснат — напоследък ставаше все по-рядко да срещнеш бръснат мъж и това сякаш символизираше бавното търкаляне на света към някаква незнайна пропаст. До черните му ботуши лежеше къс израелски автомат, старичко, но надеждно оръжие за близък бой.

Дочувайки шума на клонките, главатарят рязко завъртя глава и за миг Николай срещна погледа на сивите му очи такъв, какъвто го виждаха само враговете на французина. В тях нямаше заплаха, а по-скоро небрежно обещание за смърт на всеки, който би дръзнал да се противопостави. Гастон не избухваше, знаеха го всички. Той просто убиваше деловито, целенасочено и в това си приличаха с Баска. Нямаше друг начин да се задържи толкова дълго като шеф на най-опасната банда в околностите. От няколко години насам дори и мафията бе престанала да се закача с него, още повече че едва ли биха намерили по-добър сътрудник.