Няма да позволя това и на майка си!

Във входа нямаше никой, пък и да беше така, това не би ме спряло. Извърнах се към вратата и погледнах — с особен поглед, леко присвила очи… за да видя сянката си.

Истинската си сянка. Онази, дето е родена от Сумрака.

Сякаш мракът пред мен се сгъсти. До онази чиста пронизваща тъма, до онзи черен цвят, редом с който беззвездната нощ се превръща в ден.

На фона на тази тъма потрепна сив, завихрящ се силует, нито обемен, нито плосък. Досущ като изрязан от мръсен памук. А може би тъкмо обратното — сякаш са пробили Великия Мрак и са оставили в него врата към Сумрака.

Направих крачка, настъпвайки сянката си, която се плъзна нагоре и прие тялото ми. И светът се промени.

Багрите почти изчезнаха. Всичко застина в сивкава, размазана мъгла — такава се получава, ако намалиш цвета и контраста на картината на телевизора до минимум. Звуците се забавиха и настъпи тишина, остана само едва доловимо бучене… слабо, като шума на далечно море.

Бях в Сумрака.

И видях как в апартамента пламти ядът на мама. Лимоненожълт, киселинен цвят, примесен със самосъжаление и отровнозелена омраза към татко, който толкова ненавреме беше отишъл в гаража да ремонтира колата.

А освен това над нея лека-полека се формираше черен вихър. Прокоба с тясно насочен спектър, засега хилава, на ниво „пуста да опустее скапаната ти работа, неблагодарна глупачко!“, но за сметка на това майчина. Особено прилепчива и мощна.

Е, не, мамче!

Благодарение на твоята загриженост баща ми се сдоби с инфаркт на тридесет и седем годишна възраст, едва го спасих от втори… на такава цена, че не ми се иска да се сещам. Сега и на мен ли ми взе мерника?

Пресегнах се през Сумрака — с всички сили, дори ме заболя гърбът. Сграбчих съзнанието на мама — то конвулсивно потрепера и замря.

Така… ето какво ще направим…