Изпотих се, макар че в Сумрака винаги е хладно. Изразходвах сила, която би ми потрябвала на работата. Обаче след миг мама вече не помнеше, че е разговаряла с мен. Изобщо на нея много й допадаше, че съм такъв работохолик, че колегите ми ме ценят и ме обичат, че изчезвам от къщи в ранни зори и се връщам по нощите.

Ето така.

Най-вероятно това ще даде временен ефект, все пак не исках да бъркам прекалено дълбоко в съзнанието на майка ми. Обаче ми бяха осигурени към два месеца спокоен живот. И на татко също, а аз съм дъщеря на баща си и обичам него много повече. Само на децата им е трудно да отговорят дали обичат повече тате или мама, докато при възрастните нещата са дори съвсем лесни.

Когато приключих, отместих наполовина сформираната черна вихрушка — тя заплува през стените, търсейки обект, за който да се лепне, — след което си поех дъх и огледах критично входа.

Да, отдавна не е чистено тук. Пак е пълно със син мъх, при това до нашата врата е най-много. Ясно… с тези истерии на майка ми винаги има с какво да се подхранва. Когато бях малка, си мислех че Светлите отглеждат този мъх, за да ни създават ядове. После ми обясниха, че синият мъх произхожда от Сумрака и е паразит, хранещ се с човешките емоции.

— Лед! — заповядах аз, рязко вдигайки ръка нагоре. Студът послушно се струпа при пръстите ми и се разходи по стените като твърда четка. Замръзналите иглички на мъха се зарониха на пода, за да се разтопят моментално.

А така!

Това не ти е като да се храниш с дребни човешки мисли!

Това е истинската сила на Различните.

Излязох от Сумрака — в човешкия свят не бяха изминали дори две секунди. Оправих фризурата си. Челото ми бе запотено, наложи ми се да извадя кърпичка и да се избърша. И разбира се, когато се огледах в огледалото, предположението ми, че тушът ми се е размазал, се потвърди.

Вече нямаше никакво време да се занимавам с разкрасяването си.