Всичко това не трае в действителност повече от две три секунди — съвсем сигурен съм, — но по-късно колкото пъти си спомням за срещата, все този момент изплува в съзнанието ми.
Нищо не излезе от разговора ми с Матюс. Минаха три седмици, а той все още не е предупредил обществеността и не е взета нито една от предложените от мен профилактични мерки. Най-много ме учудва, че пресата изобщо не се развълнува. Както обикновено често става, събитията навън я поглъщат много повече от събитията вътре в страната. За момента средствата за масова информация се интересуват единствено от Тайланд и от подетите там от президента инициативи, които могат да се окажат с тежки последици. Що се отнася до енцефалит 16 — това дори не е мълчание, а пълна незаинтересованост. Наистина, прочитам тук-там по някоя статийка, но нищо, което да подскаже истинската сериозност на положението.
Затова пък то не се изплъзва от вниманието на невролозите. Показват го писмата, които получавам, и телефонните обаждания. Но тези лекари, както и аз самият до преди три седмици, са изпълнени с уважение към администрацията, имат доверие в нея и разчитат на оглавяваната от мен комисия, за да се направи необходимото. Колкото до общественото мнение, стигам до отчайващо заключение: броят на смъртните случаи не е толкова голям, че то да откликне на проблема. Нещо повече, хората смятат, че епидемията е „такова нещо“, което все още може да се случи в Африка, в Азия, в краен случай в Латинска Америка, но не и в САЩ.