Когато се опитах да споделя опасенията си с един редактор от „Вашингтон пост“, натъкнах се на вежлив скептицизъм. У него, както и у толкова други откривам две взаимно допълващи се непоклатими убеждения — сляпа вяра в американската медицина и друга, не по-малко сляпа вяра в способността на администрацията да се справи с едно национално бедствие.

Трябва да призная, че съм поразен и изплашен от отговорността, с която съм се нагърбил и за която никак не съм подготвен. Толкова се тревожа, че губя съня си и по цели нощи се питам какво трябва да направя.

С безпокойство отбелязвам, че Анита не ми е никаква подкрепа. Откакто е започнала кампанията за президентските избори, виждам я все по-рядко, а когато я виждам, тя ми говори само за изборите и за Тайланд. Успея ли все пак да насоча разговора към енцефалит 16 и спешната необходимост от профилактика, отговаря ми уклончиво: ЗОСГ, казва тя, ще приложи в най-скоро време предлаганите от мен мерки. Малко търпение, Ралф. Не е само „твоята“ епидемия.

Започвам вече да си мисля, че моята комисия и аз самият служим за алиби на една администрация, която, по неизвестни за мен причини, не може или не иска нищо да направи. На двадесет и осми септември вземам решение, за което не казвам на Анита — тя ще се противопостави със зъби и нокти. Споделям го със сътрудниците си и моля да бъда приет от Кресби, за да му го съобщя.

Не е така жизнерадостен както обикновено младият плешивец. Вярно, малките му извънредно черни очи гледат все така живо. Но умората се е изписала по лицето му, провесил е угрижено нос, стиснал е устни в горчива гънка. Заявявам му направо, че не желая повече да бъда съучастник в мълчанието и бездействието на ЗОСГ — давам си оставката като ръководител на комисията.

Изненада: Кресби не се и опитва да ме разубеди. Тъкмо обратното, споделя напълно моето мнение. Нещо повече — подсилва нещата.