Затварям телефона. Краката ми треперят, пот се стича по страните ми.

Прекарвам много лоша събота и неделя. Оня преливащ от любезност полицай никак не ми харесва. Очаквам да ме арестуват в понеделник и ако не беше съветът на Луиджи, да бях избягал начаса и да се скрия някъде с Дейв. Крещяща несправедливост е, че аз, единственият, който се опита да изпълни дълга си, съм и единственият, над когото заплашително се вдига ръката на закона.

Не по-малко съм разстроен от поведението на Анита, а също и от собствената си постъпка: прекалено бързо и грубо скъсах с нея, без да й дам възможност да се защити. Не мога да повярвам, че ме е издала, а толкова мъчително е да убеждавам сам себе си в противното.

Освен това, в събота следобед, като минавах с такси през центъра, видях как един мъж, който вървеше по тротоара, се строполи на земята. Можеше да бъде и друго нещо, не енцефалит 16. Но не казах на шофьора да спре. Инстинктът ми за самосъхранение се оказа по-силен от професионалния ми дълг. Тази моментна слабост не ми излиза от ума и не мога да си я простя.

Най-после идва понеделник и още в девет часа възрастното ченге пристига само. Любезно ми припомня името си — В. С. Мур, но мълчи през цялото време, докато стигнем с таксито до банката. Отварям касата и му подавам фотокопието от доклада.

Прелиства го, но съвсем не напосоки. На малко листче е записал номерата на отделни страници и точно тия страници преглежда внимателно. Проверката трае пет минути, не повече. Затваря папката и ми я връща с приветлива усмивка.

— Доктор Мартинели, вие сте извън всякакво подозрение. Много се радвам, че е така. Аз в същност нито за миг не повярвах във вашата виновност. Според психологическия ви профил, беше твърде малко вероятно. Довиждане, доктор Мартинели.

И начаса изчезва. Малко е да се каже, че изчезва, той просто се изпарява и аз оставам сам пред отворената каса, невярващ, че съм свободен. Мур не ми каза, а и тъй бързо изчезна, че не успях да го попитам защо фотокопието ме оневинява.