Ала на следващия ден — събота — тъй и не успявам да се обадя на Анита, че съм се върнал. В осем часа пристигат двама полицаи, за щастие Дейв още спи, и по-възрастният (който много повече прилича на университетски преподавател, отколкото на ченге) вежливо се обръща към мен:

— Доктор Мартинели, искам да ви задам един-единствен въпрос. Вярно ли е, че след като сте си дал оставка та, сте направил фотокопие на доклада си?

— Вярно е.

— Бихте ли ми показал фотокопието?

— Днес не е възможно. То е в касата ми в банката. А банката е затворена.

— Кога оставихте фотокопието в касата?

— В деня на оставката ми — на двадесет и осми септември.

— Ходил ли сте оттогава в банката?

— Не. Заминах за Ямайка на двадесет и девети и се върнах едва снощи.

Той кима любезно: „Да, да…“ Странно ченге. Около петдесетгодишен, със замислен поглед зад очилата с дебели рамки, високо чело, добродушно лице и невероятно изискани маниери.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще дойдем да ви вземем в понеделник сутринта, за да отворим касата ви в банката. А дотогава ще си позволя да ви помоля, доктор Мартинели, да не напускате Вашингтон и да затворите вратата си за журналистите.

Тръгват си. Вбесен съм. Фактът, че съм направил фотокопие от доклада след оставката си, очевидно ме поставя под подозрение. А за това съм казал само на Анита. Значи, тя ме е издала.

Вдигам слушалката и набирам номера й.

— Анита?

— Ти ли си, Ралф?

Сърцето ми се свива, като чувам веселите нотки в гласа й.

Овладявам се и изричам много сухо, без да повишавам тон:

— Анита, само едно нещо искам да ти кажа. След малкото упражнение по доносничество, което си направила, не искам нито да те видя, нито гласа ти да чуя, нито да ти проговоря.