— Бих искал да съобщя един важен факт — продължавам аз. — На пръв поглед броят на заболяванията не е голям. 1 275 случая за два месеца в град като Ню Йорк наистина не е много. Тъкмо от този оптимизъм искам да ви предпазя. Тревожното е не броят на заболяванията, а разпространението им във всички проучени градове. И ако разпространението продължава по същия начин, би трябвало да очакваме избухването на епидемия.

Не предъвках думата. Напротив, стоварих я върху масата с желаната сила и мисля, че този път успях да пробия дебелата кожа на секретаря Матюс. Прочитам в очите му, макар и да го крие под гъстите си вежди, известно вълнение. След миг разтваря ръце с отворени длани и пита невярващ, но и доста стреснат:

— Нима е възможно все още да избухват епидемии?

Щом трябва, ще им го набивам в главите, докато разберат.

— Господин секретар, ако позволите да бъда откровен, самият ви въпрос предполага вече известен оптимизъм. Вие смятате, че на настоящия етап от развитието на медицината подобна епидемия ще бъде веднага предотвратена.

— Нима греша?

— Не е изключено и да грешите. Да предположим, че имаме работа с вирус, който не може нито да бъде изолиран, нито определен.

— Пример? — чува се слабият тенекиен глас на Скелтън.

— Азиатският грип от 1918 година.

— Доктор Мартинели — заявява той, сякаш ме уличава в незнание, — бих искал да ви припомня, че от 1918 година насам вирусологичните изследвания са направили огромна крачка напред.

— Вярно е — отвръщам аз живо. — Но съвсем не означава, че ваксината срещу енцефалит 16 ще бъде открита за един ден. А само няколко месеца са били достатъчни азиатският грип да вземе двадесет и два милиона жертви.

— Колко казвате? — възкликва Матюс.