— Двадесет и два милиона.

— Много повече, отколкото общо за всички воюващи страни през Първата световна война — уточнява Кресби.

Това, което казва Кресби, е вярно, но ако се съди по победоносния му тон, всички тия жертви никак не го тревожат: те са удобен претекст да уязви Матюс.

— Моля, продължавайте, доктор Мартинели — казва ми Матюс, махвайки с ръка, сякаш пропъжда муха.

— Има и нещо друго, на което искам да спра вниманието ви: възрастта на заболелите. От събраните статистически данни става ясно, че…

— Извинете, докторе, за момент — прекъсва ме мисис Уайт. — Нещо не е в ред с магнетофона. Не записва.

Погледите и на тримата ми събеседници едновременно се обръщат към нея. Нито млада, нито хубава, тя досега не бе привлякла вниманието им. За тях е само жена на средна възраст, изпълняваща подчинена длъжност и която не струва повече от една маса. С тази разлика, че масата не прави засечки, а мисис Уайт засича! Защото, естествено, е жена! Защото не знае как да си служи с техниката! Най-после и тримата да са единодушни; прочитам го в погледите им, както и високомерното снизхождение, с което приемат женската некадърност да наруши хода на големите дела. И ако не беше чувството им за собствено достойнство, досега да бяха станали да оправят на бърза ръка този проклет магнетофон.

Мисис Уайт моментално долавя какво си мислят господата, сигурен съм в това. Тя не може да не знае, че не е вярно, но отношението им я смущава толкова много, че наистина започва да засича; виждам го от мястото си. Изчервявайки се и със сълзи в очите, прави огромно усилие да се овладее и да открие грешката си след многократно опипване на всички копчета и за двойно повече време, отколкото е необходимо.

— Готова съм — казва, като се изправя, пламнала и с пълни със сълзи очи.

Кратко мълчание. Събеседниците ми отново обръщат поглед към мен. След като всичко отново е в ред, мисис Уайт може да се върне в небитието.

И така аз продължавам: