— Стига! Стига!

— Пикар!

Но Пикар изведнаж като че ли се вдърви. Той не се мяташе вече, стоеше неподвижно. Лейтенантът освети с фенерчето мокрото му лице. Пикар, разтворил широко уста и очи, гледаше нагоре, дъждовните капки се разбиваха в езика и очните му ябълки, кълколеха като пяна в ноздрите му.

— Пикар!

Той не отговаряше, не помръдваше. Влажните мехурчета се пукаха в бялата му коса, по шията и китките на ръцете се търкаляха прозрачни диаманти.

— Пикар! Ние тръгваме. Да вървим.

Едри капки падаха от ушите му.

— Чуваш ли, Пикар!

Той сякаш се бе вкаменил.

— Остави го — рече Симънс.

— Без него не можем да тръгнем.

— А какво да правим, да го носим ли? — Симънс се изплю. — Късно, той вече не е човек… Знаете ли какво ще стане по-нататък? Така ще си стои, докато се задави.

— Какво?

— Нима не сте чували за това? Време е вече да знаете. Ще стои така с вирната глава, за да се излива дъждът в устата и носа му. Ще диша вода.

— Не може да бъде!

— Същото се случи и с генерал Мент. Когато го намериха, седеше на скалата с отметната назад глава и дишаше дъжд. Дробовете му бяха пълни с вода.

Лейтенантът отново освети немигащите очи. Ноздрите на Пикар тихо сумтяха.

— Пикар! — лейтенантът го плесна по обезумялото лице.

— Нищо не чувствува — продължи Симънс. — Няколко дни под такъв дъжд и всеки ще престане да усеща собствените си ръце и крака.

Лейтенантът с ужас погледна ръката си. Тя бе изтръпнала.

— Но не можем да оставим Пикар.

— Само това можем да направим — Симънс стреля.

Пикар падна в локвата.

— Спокойно, лейтенант — рече Симънс. — В пистолета ми ще се намери и за вас куршум. Спокойно. Разсъдете логично: той би стоял все едно така, докато не се задуши. Аз съкратих мъките му.