Лейтенантът плъзна поглед по проснатото тяло.

— Вие го убихте.

— Да. Иначе той би ни погубил. Нали видяхте лицето му. Побъркал се е.

Лейтенантът помълча, после кимна.

— Да, вярно.

И тръгнаха под проливния дъжд.

Беше тъмно, лъчът на фенерчето проникваше в стената от дъжд само на няколко фута. След половин час силите ги напуснаха. Трябваше да поседнат и да чакат, да чакат утрото, борейки се с мъчителния глад. Разсъмна се: сив ден, безкраен дъжд… Продължиха пътя си.

— Пресмятанията ни не излязоха верни.

— Не. След час ще бъдем там.

— Говорете по-високо, не ви чувам — Симънс спря и се усмихна. — Ушите — той ги докосна с ръце. — Излязоха от строя. От тоя безкраен дъжд целият съм се вдървил.

— Нищо ли не чувате? — запита лейтенантът.

— Какво? — Симънс го гледаше озадачен.

— Нищо. Да вървим.

— Аз по-добре да почакам тук. А вие вървете.

— В никакъв случай.

— Не чувам какво говорите. Вървете. Уморих се. Според мен Слънчевият Купол не е в тази посока. А дори и да е там, сигурно целият му свод е надупчен, като на онзи. По-добре да поседя.

— Станете веднага!

— Довиждане, лейтенант.

— Не бива да се предавате, остана съвсем малко.

— Виждате ли пистолета. Той ми казва, че ще остана. Всичко ми опротивя. Не съм се побъркал, но скоро и това ще стане. А аз не искам. Щом се отдалечите, ще се застрелям.

— Симънс!

— Произнесохте името ми, виждам по устните ви.

— Симънс!

— Разберете, това е само въпрос на време. Или ще умра сега, или след няколко часа. Представете си, че стигнете до Слънчевия Купол — ако въобще стигнете — и намерите свода надупчен. Много приятно, нали!

Лейтенантът почака, после зашляпа в калта. След малко се обърна и извика Симънс, но той седеше с пистолет в ръка и чакаше лейтенантът да се скрие. Поклати отрицателно глава и махна с ръка: вървете.