Жълта постройка, кръгла, светеща, ярка като слънце. Петнадесет фута висока, сто фута в диаметър; топло, тихо, топла храна, никакъв дъжд. А в центъра на Слънчевия Купол, то се знае — слънце. Малко кълбо от жълти пламъци под самия свод, което се виждаше от всякъде и когато седиш с книга или цигара в ръка, или с чаша горещ шоколад, в който плава сметана. То ги чака, златното слънце, на вид също като земното; ласкаво, неугасващо; и докато си почиваш в Слънчевия Купол, можеш да забравиш за безкрайния дъжд на Венера.

Лейтенантът се обърна и погледна другарите си, които гребяха със стиснати зъби. Бяха бели като гъби — както и самият той. Венера обезцветява всичко за няколко месеца. Даже гората приличаше на огромен декор от кошмар. Че как ще бъде зелена без слънце, във вечния сумрак, под непрестанния дъжд? Бели — бели храсталаци; бледи като разтопено сирене листа; стъбла от дънери на гигантски мухоморки; почва като разкиснат кашкавал… Впрочем, не е лесно да видиш почвата, когато под краката ти има потоци, ручеи, локви, а отпред блата, езера, реки и най-после море.

— Готово!

Скочиха на кишавия бряг, като шляпаха в локвите. Изпуснаха газа от лодката и я сгънаха. После, както стояха под дъжда, опитаха да запалят цигара. Почти пет минути, ако не и повече, треперейки, се мъчиха със запалката, после, криейки цигарите в дланта си, смукнаха няколко пъти. В следващия миг тютюнът се намокри и тежките капки избиха цигарите от стиснатите устни.

Продължиха да вървят.

— Стойте — рече лейтенантът. — Стори ми се, че видях нещо.

— Слънчевия Купол?

— Не съм сигурен. Дъждът ми попречи да разгледам.

Симънс хукна напред:

— Слънчевият Купол!

— Назад, Симънс!

— Слънчевият Купол!

Той изчезна зад дъждовните струи. Останалите се спуснаха подире му.

Настигнаха го на поляната и замръзнаха на местата си щом видяха находката му.