— Ракетата…

Значи бяха обикаляли около нея и се бяха озовали на същото място, от където бяха тръгнали на дългия си път… Сред останките й лежаха двамата загинали, от устата им бе поникнала зеленикава плесен. По очите на космонавтите плесента бе разцъфнала, но цветовете бяха окапали от дъжда и плесента бе увехнала.

— Как стана това?

— Изглежда, наблизо е минала електрическа буря. Тя е повредила компасите ни.

— Сигурно.

— А сега какво ще правим?

— Ще тръгнем отново.

— Дявол да го вземе, тъпкали сме на едно място!

— И така да е. Ела на себе си, Симънс.

— Ела на себе си, ела на себе си! Този дъжд ще ме подлуди!

— Продуктите ще ни стигнат за около два дни, ако бъдем пестеливи.

Дъждът танцуваше по кожата им, по мокрите дрехи; струи се стичаха от върха на носа, от ушите, от пръстите, от колената.

Изведнаж в далечината се зачу страшен рев. От дъждовната пелена изскочи чудовище.

Чудовището се опираше на хиляда светлосини електрически крака. То се приближаваше бързо и неудържимо. Всяка негова крачка беше като тежък, неочакван удар. Там където стъпваха светлосините му крака, дърветата падаха и изгаряха. Могъщи струи озон изпълниха влажния въздух, от всички страни се извиваше дим, разнасян от дъжда. Чудовището беше дълго почти половин миля, високо — цяла милия, то опипваше земята също като сляп великан. Понякога за миг краката му изчезваха. После от търбуха му изскачаха камшици, които безжалостно шибаха храсталаците.

— Електрическа буря — каза един от четиримата. — Тя е повредила компасите ни. Сега се насочва към нас.

— Легни! — заповяда лейтенантът.

— Бягайте! — закрещя Симънс.

— Не вършете глупости. Легнете. Тя удря най-високите точки. Можем още да се спасим. Легнете по-далеч от ракетата. Може и да ни отмине, виж че изхвърлила целия си заряд по нея. По-живо!