Великото море лениво лижеше бледия бряг.

— Натам трябва да вървим — лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в тази посока има два Слънчеви Купола.

— Щом започнаха веднаж, защо поне не построиха още стотина?

— На острова има всичко сто и двайсет, нали?

— В края на миналия месец бяха сто и двайсет и шест. Преди година предложиха да се построят още двайсет-трийсет, но сами знаете колко мъчно отпускат средства. Какво от това, че няколко души ще се побъркат от дъжда.

Закрачиха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият космонавт, Пикар, крачеха по дъжда, който валеше ту рядък, ту гъст, ту рядък, ту гъст; под проливния дъжд, който плющеше и се лееше и барабанеше непрекъснато по сушата, морето и по вървящите хора.

Симънс пръв го забеляза.

— Ето го.

— Какво има там?

— Слънчевият Купол.

Лейтенантът мигна, изтърсвайки от клепачите влагата и сложи ръката си над очите, да ги защити от шибащите капки.

Малко по̀ встрани, до самото море, на края на гората нещо се жълтееше. Да, това бе Слънчевият Купол!

Хората се усмихнаха.

— Май че бяхте прав, лейтенант.

— Провървя ни!

— Щом го зърнеш и силите ти се увеличават. Напред. Кой ще стигне пръв?! — Симънс заситни през локвите. Останалите машинално последваха примера му. Умориха се, задъхаха се, но не намалиха скоростта.

— Как ще се напия с кафе — изсумтя, усмихвайки се Симънс. — А кифлите със стафиди — пръстите си да оближеш! После ще легна и нека слънцето си пече… Трябва да се даде орден на този, който е изобретил Слънчевия Купол!

Затичаха по-бързо, жълтите отблясъци станаха по-ярки.

— Колко ли хора са полудели тук, преди да се появят тия убежища. — Симънс издишвате отсечено сричките. — Дъжд, дъжд! Преди няколко години срещнах приятел. Мой другар. В гората. Обикаля в кръг. Под дъжда, И все повтаря: „Не знам как да изляза от тоя дъжд! Не знам как да изляза от тоя дъжд. Не знам…“ И тъй безкрай. Побъркал се бе, горкият.