— Пести си силите!

Продължиха да тичат. Смееха се, докато тичаха, смееха се и когато стигнаха до вратата на Слънчевия Купол.

Симънс с рязко движение отвори вратата.

— Хей! — викна той. — Къде са кифлите и кафето, дайте ги насам!

Никой не отвърна.

Влязоха вътре.

В Слънчевия Купол беше пусто и тъмно. Нито жълто изкуствено слънце, нито наредена маса. Студено като в гробница, а през хилядите дупки на свода проникваше дъждът. Струи падаха по килимите и меките кресла, разбиваха се в стъклените маси. Исполински мъх покриваше стените, библиотеката, диваните. Падащите от горе едри капки шибаха лицата на хората.

Пикар започна тихичко да се смее.

— Пикар, престани!

— Господи, погледнете само: ни слънце, ни храна — нищо. Венеските — това е тяхна работа! Разбира се!

Симънс кимна, от челото му се отрониха капки. От сребристата коса и белезникавите вежди се стичаше вода.

— От време на време венеските излизат от морето и нападат Слънчевите Куполи. Те знаят, че ако унищожат куполите, ние сме загинали.

— Но охраната не е ли въоръжена?

— Разбира се — Симънс стъпи на сравнително по-сухо място. — Но от последното нападение изминаха пет години. Бдителността отслабна и охраната е била изненадана.

— Че къде са телата им?

— Венеските са ги отнесли в морето. Казват, че си имали свой начин за давене на пленниците. Бавен начин, цялата процедура трае около осем часа. Просто очарователно.

— Бас държа, че не е останало нито трохичка храна — усмихна се Пикар.

Лейтенантът го погледна с неодобрение, сетне направи многозначителен жест на Симънс. Симънс кимна и отиде в кухнята. Мокър набъбнал хляб се търкаляше в безпорядък по пода. Месото бе покрито с нежнозелена плесен. От множеството дупки на тавана се стичаше вода.