— Възхитително — лейтенантът погледна дупките. — Боя се, че няма да успеем да запушим това сито и да вкараме всичко в ред.

— Без продукти? — Симънс прихна да се смее. — При това и слънчевите генератори са разбити. Най-добре ще е да отидем до следващия Слънчев купол. Колко има до там?

— Не е далеч. Помня, че точно тук поставиха два Купола много близо един до друг. Но да почакаме тук, може да дойде спасителен отряд…

— Сигурно вече са идвали и са си отишли. След шест месеца ще изпратят ремонтна бригада — когато конгресът отпусне средства. Не, по-добре да не чакаме.

— Добре. Да изядем каквото е останало от дажбата и да вървим.

— Поне дъждът да беше престанал, да не удря така по главата — заговори Пикар. — За няколко минути поне. Просто да си припомня какво е това спокойствие — той стисна с две ръце главата си. — Проклет дъжд, не можеш дъх да си поемеш. Слушаш и гледаш само дъжд, дъжд, дъжд!

— Към четири часа ще бъдем в следващия Слънчев Купол.

— Слънчев Купол? Такъв като този?! А ако те са нападнали всичките? Тогава? Ако на всички Куполи са надупчили сводовете?!

— Може да ни се усмихне щастието.

— Омръзна ми да се надявам на щастието. Само едно искам — покрив над главата и поне мъничко спокойствие.

— До там има осем часа бърз ход.

— Не се безпокойте, няма да изостана — Пикар се изсмя, като отвърна поглед.

— Хайде да вървим — рече Симънс, като го гледаше втренчено.

Отново тръгнаха покрай брега на юг. След пет часа ходене трябваше да завият, тъй като пътя им преграждаше река, толкова широка и буйна, че с лодка не можеха да я преминат. Извървяха десет километра нагоре по реката и видяха, че тя блика от земята като кръв от смъртоносна рана. Заобиколиха извора и под непрестанния дъжд отново заслизаха към морето.