— Стига! Стига!

— Пикар!

Но Пикар изведнъж млъкна и замръзна. Лейтенантът включи малкото фенерче и освети мокрото му лице — очите му бяха широко отворени, устата отворена, лицето — обърнато нагоре, така че водата падаше и се разбиваше в езика му, удряше и заливаше обезумелите му очи, клокочеше и пръскаше в ноздрите му.

— Пикар!

Той не отговори. Просто стоеше, дъждовни мехурчета се пукаха в избелялата му коса, по китките и врата му се търкаляха дъждовни бижута и окови.

— Пикар! Тръгваме. Продължаваме нататък. Тръгвай.

Дъждът капеше от ушите му.

— Пикар, чуваш ли ме?

Сякаш крещеше на статуя.

— Пикар!

— Остави го — каза Симънс.

— Не можем да продължим без него.

— Тогава какво, да го носим ли? — Симънс се изплю. — Вече с нищо не може да помогне нито на нас, нито на себе си. Знаеш ли какво следва? Просто ще си остане тук и ще се удави.

— Какво?

— Вече трябва да си го чувал. Не знаеш ли? Просто ще си остане така с главата нагоре и ще остави дъжда да влезе в носа и устата му. Ще вдишва вода.

— Не.

— Точно така намериха генерал Менд навремето. Седнал на една скала, обърнал глава нагоре и дишащ дъжд. Дробовете му бяха пълни с вода.

Лейтенантът насочи фенерчето към немигащото лице. От ноздрите на Пикар се чуваше слабо мокро свистене.

— Пикар! — Лейтенантът му удари плесница.

— Не може дори да ви усети — каза Симънс. — Няколко дни под такъв дъжд и сякаш оставаш без лице, ръце и крака.

Лейтенантът погледна с ужас собствената си ръка. Вече не я усещаше.

— Но не можем да го зарежем тук.

— Можем да направим само това… — Симънс стреля.