Пикар падна върху наводнената земя.

— Не мърдай, лейтенанте — каза Симънс. — Имам куршум и за теб. Помисли отново: щеше да стои тук, докато не се удави. Така стана по-бързо.

Лейтенантът примигна към тялото.

— Но ти го уби.

— Да, защото в противен случай той щеше да убие нас, превръщайки се в товар. Видя физиономията му. Напълно безумна.

След кратко мълчание лейтенантът кимна.

— Добре.

Тръгнаха в дъжда.

Беше тъмно и лъчите на ръчните им фенерчета разкъсваха мрака само на няколко стъпки. След половин час се наложи да спрат и да прекарат седнали остатъка от нощта, и да чакат да съмне със стържещи от глад стомаси. Когато настъпи, утрото бе сиво и дъждовно както винаги. Продължиха пътя си.

— Сбъркали сме с преценката — каза Симънс.

— Не. Остава ни още около час.

— Говори по-високо. Не те чувам. — Симънс спря и се усмихна. — Господи — каза и докосна ушите си. — Ушите ми. Отказали са. Проклетият дъжд ме е направил безчувствен до кости.

— Нищо ли не чуваш? — попита лейтенантът.

— Какво? — Симънс го погледна озадачено.

— Нищо. Хайде.

— Мисля, че ще изчакам тук. Ти върви.

— Не можеш да го направиш.

— Не те чувам. Продължавай нататък. Уморен съм. Не ми се вярва, че Слънчевият купол е в тази посока. А дори и да е, най-вероятно има дупки в покрива като предишния. По-добре да поседя тук.

— Ставай!

— Сбогом, лейтенанте.

— Не можеш да се предаваш точно сега.

— Имам пистолет и той казва, че оставам. Просто вече не ми пука. Още не съм полудял, но това е следващото в списъка. Не искам да свършвам по този начин. Щом се отдалечиш, ще се застрелям.

— Симънс!

— Каза името ми. Прочетох го по устните ти.

— Симънс.

— Виж какво, само въпрос на време е. Ще умра или сега, или след няколко часа. Представи си, че стигнеш до следващия Купол — ако изобщо успееш — и откриеш, че дъждът вали вътре през покрива. Приятно ли ще ти стане?