Лейтенантът постоя още малко, след което продължи в дъжда. Веднъж се обърна назад и извика Симънс, но той седеше с пистолета в ръка и го чакаше да се отдалечи. Поклати глава и му махна да продължава.

Лейтенантът дори не чу изстрела.

Започна да яде цветя, докато вървеше. Появяваха се съвсем за малко и не бяха отровни, но пък и не му даваха никакви сили; малко по-късно му призля и повърна.

Веднъж откъсна малко листа и се помъчи да си направи шапка, но бе правил подобни опити и преди; дъждът стопяваше листата на главата му. Откъснатата растителност гниеше бързо и се разпадаше в сива маса в пръстите му.

„Още пет минути — каза си той. — Още пет минути, след което ще вляза в морето и ще продължа да вървя. Не сме създадени за това. Нито един земен човек не може и няма да може да понесе подобно нещо. Нерви, ама че нерви“.

Проби си път през морето от кал и листа и излезе на някакъв нисък хълм.

В далечината сред студените мокри завеси се виждаше слабо жълто сияние.

Следващият Слънчев купол.

Далеч, оттатък дърветата, голяма кръгла жълта постройка. Известно време той само стоеше и я гледаше; олюляваше се.

Затича се, но после намали ход. Боеше се. Не извика. Ами ако беше онзи Купол? Ами ако беше мъртвият Слънчев купол, без слънце в него?

Подхлъзна се и падна. Остани тук, помисли си. Объркал си се. Лежи. Безсмислено е. Пий, пий колкото искаш.

Все пак успя да се изправи и прекоси няколко потока; жълтата светлина стана много ярка и той се затича отново, краката му чупеха огледала и стъкло, ръцете му разсипваха диаманти и скъпоценни камъни.

Застана пред жълтата врата. Върху нея бяха изписани думите СЛЪНЧЕВ КУПОЛ. Докосна я с изтръпнала длан. После натисна дръжката и влезе с препъване вътре.

Спря за миг на прага и се огледа. Зад него дъждът блъскаше по вратата. Отпред на ниска маса имаше сребърна купа горещ шоколад, от която се виеше пара. Зад нея на голям поднос бяха наредени дебели сандвичи с пилешко, току-що нарязани домати и зелен лук.