Отидоха до тялото с надеждата, че може би ще успеят по някакъв начин да спасят живота на мъжа. Не можеха да повярват, че това е невъзможно. Последва естествената реакция на хора, неспособни да приемат смъртта, докато не докоснат тялото и не го преобърнат; едва после започнаха да обмислят дали да го погребат, или да го оставят на джунглата.

Тялото бе като извита стомана, обвита в обгоряла кожа. Приличаше на восъчна кукла, хвърлена в пещ и извадена, след като восъкът се е стекъл до овъгления скелет. Единствено зъбите бяха бели и светеха като някаква бяла огърлица, подаваща се наполовина от стиснат черен юмрук.

— Не биваше да скача. — Казаха го почти едновременно.

Направо пред очите им тялото започна да изчезва — по него плъзнаха малки мустачета, пипалца и филизи; имаше дори цветя за мъртвия.

Крачейки на сините си мълнии, бурята изчезна в далечината.

Пресякоха една река, приток, поток и още десетина реки, притоци и потоци. Пред очите им се появяваха реки — буйни нови реки, а старите променяха теченията си — реки с цвят на живак, реки с цвят на сребро и мляко.

Стигнаха до морето.

Единственото море. На Венера имаше само един континент. Сушата бе дълга три хиляди и широка хиляда мили, а навсякъде около острова се простираше Единственото море и покриваше цялата дъждовна планета. Единственото море, лениво проснало се край бледия бряг…

— Натам. — Лейтенантът кимна на юг. — Сигурен съм, че в онази посока има два Слънчеви купола.

— Щом са се захванали, защо не са построили още сто?

— Сега са общо сто и двайсет, нали?

— Сто двайсет и шест до миналия месец. Преди година се опитаха да убедят Земния конгрес да одобри средства за още две дузини, но нали знаете как стават тези неща. Я по-добре няколко души да се побъркат от дъжда.

Тръгнаха на юг.

Лейтенантът, Симънс и третият мъж, Пикар, вървяха в дъжда, който валеше ту тежко, ту леко; в дъжда, който се изливаше, барабанеше и не спираше да пада върху земята и вървящите хора.