Симънс го забеляза пръв.

— Ето го!

— Какво?

— Слънчевия купол!

Лейтенантът примигна, за да махне водата от очите си, и вдигна ръка, за да се защити от жилещите струи дъжд.

В далечината, в края на джунглата, недалеч от морето, се виждаше жълт блясък. Наистина бяха намерили Слънчев купол.

Усмихнаха се един на друг.

— Май излязохте прав, лейтенант.

— Късмет.

— Само при вида му силите ми се връщат. Хайде! Последният е слабак! — Симънс затича в тръс. Другите го последваха автоматично, уморени и задъхани, но поддържащи темпото.

— Кофа кафе за мен — изпъхтя ухиленият Симънс. — И една тава кифлички. Господи! И само да си лежиш и да се грееш на слънце. Изобретателят на Слънчевите куполи медал заслужава!

Затичаха се още по-бързо. Жълтото сияние стана по-ярко.

— Кой знае колко хора са се побъркали тук, преди да измислят спасението. А като си помислиш само колко е просто! — Симънс произнасяше запъхтяно думите в такт с тичането. — Дъжд, дъжд! Преди години. Срещам приятел. В джунглата. Броди наоколо. И все повтаря: „Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная как да вляза, заради дъжда. Не зная…“ И тъй нататък. Все това. Бедният ненормалник.

— Пази си дъха!

Продължиха да тичат.

Смееха се. Стигнаха със смях входа на Слънчевия купол.

Симънс рязко отвори вратата и викна:

— Хей! Давай кафето и кифличките!

Отговор не последва.

Пристъпиха през прага.

Слънчевият купол бе празен и тъмен. Нямаше изкуствено жълто слънце, реещо се с газообразен шепот високо в средата на синия таван. Нямаше очакваща ги храна. Беше студено като в изба, а през хилядите наскоро пробити дупки в купола проникваше дъжд, стичаше се надолу, валеше, напояваше дебелите килими и тежката модерна мебелировка, барабанеше и пръскаше по стъклените маси. Джунглата растеше като мъх в помещението, върху лавиците за книги и диваните. Дъждът проникваше през дупките и капеше по лицата на хората.