— Какво означава това, по дяволите! Как така не можете!?

— Защото… — Гласът заглъхна. В слушалката се чуваше дишането на часовия на миля оттук.

Служителят разтърси телефона.

— Слушайте, заредете веднага оръжието!

— Вече не мога да стрелям — каза часовият.

Служителят се отпусна в стола си. Седеше и мигаше половин минута, дишаше тежко.

Нямаше нужда да поглежда, нямаше нужда никой да му го казва, но в този момент хангарите отвън се превръщаха в мека червена ръжда, самолетите се разпадаха в кафеникав прашец, отнасян от вятъра, танковете потъваха бавно в горещите асфалтови пътища като динозаври (така ли се бе изразил онзи?) в праисторически асфалтови ями. Камиони се разсипваха в жълто-червен дим, шофьорите им тупваха на пътя, само гумите продължаваха да се въртят по магистралите.

— Сър… — каза часовият, който виждаше всичко това. — Ох, Господи…

— Слушайте, слушайте! — закрещя Служителят. — Вървете след него, задръжте го с ръце, удушете го, удряйте го с юмруци, ритайте го в ребрата, ритайте го до смърт, направете нещо, но го задръжте! Веднага идвам!

Затвори.

Инстинктивно отвори най-долното чекмедже, за да извади служебния пистолет. От новия кожен кобур се изсипа кафява ръжда. Той изруга и скочи.

На път към вратата сграбчи един стол. Това е дърво, помисли си. Хубаво яко дърво, клен. Блъсна го два пъти в стената и го счупи. Сграбчи с все сила един от краката. Лицето му бе почервеняло от гняв, въздухът шумно влизаше и излизаше през ноздрите му, устата му бе изкривена. За проверка удари дланта си с крака на стола.

— Добре, дявол да те вземе, ела ми!

И с див рев се хвърли към вратата.