— Не, засега не. Промених решението си. Нека Матюс реши.

— Аз вече съм решил — каза младежът. — Напускам базата след няколко минути. Имам пропуск. Много ви благодаря за отделеното време, сър.

— Чакайте малко, сержант, не приемайте нещата толкова навътре. Не е нужно да напускате. Никой не ви мисли лошото.

— Така е. Защото никой не би ми повярвал. Довиждане, сър. — Сержантът отвори вратата на кабинета и излезе.

Вратата се затвори и Служителят остана сам. Известно време гледаше към вратата. Въздъхна. Разтърка лице. Телефонът иззвъня. Той вдигна разсеяно слушалката.

— О, здравейте, докторе. Тъкмо смятах да ви се обадя. — Пауза. — Да, смятах да го пратя при вас. Вижте, нормално ли е млад човек като него да се държи така? Нормално ли е? Щом казвате, докторе. Може би се нуждае от хубава дълга почивка. Горкото момче има доста странни заблуждения. Да, да. Жалко. Е, предполагам, такива са последиците от Шестнайсетгодишната война.

Гласът в слушалката забръмча в отговор.

Служителят слушаше и кимаше.

— Ще си запиша. Момент. — Посегна към химикалката си. — Задръжте малко. Все разпилявам нещата. — Опипа джоба на куртката си. — Химикалката ми преди малко бе тук. Изчакайте.

Остави слушалката, огледа бюрото, прерови чекмеджетата. Отново провери джоба на куртката си. Замръзна. Бавно бръкна в джоба и затърси вътре. Напипа нещо и го извади с два пръста.

Изсипа го върху попивателната хартия на бюрото — малко жълточервена ръжда.

Известно време гледаше купчинката. После взе слушалката.

— Матюс, бързо затваряй. — Чу се изщракване. Набра друг номер. — Ало, началникът на караула ли е? Всеки момент край вас може да мине един човек. Познавате го, казва се сержант Холис. Спрете го. Ако трябва, застреляйте го. Не задавайте никакви въпроси. Убийте кучия син, чувате ли? Говори Служителят! Да, убийте го, това е заповед!

— Но, сър… — произнесе потресен глас в слушалката. — Не мога, просто не мога…