Един дълъг миг останаха пред нея, протегнали тук-таме ръка като крак на огромен паяк, която още малко и ще завърти студената топка или ще достигне мандалото отгоре. В същото време дървеният под на верандата се огъваше и потъваше, заплашвайки при всяко движение да поддаде и да ги запрати в някаква бездна с хлебарки. Всяка дъска, настроена на „ла“, „фа“ или „до“, щом я докоснеха тежките обувки, изпълняваше необикновената си партия. И ако бяха имали време и беше пладне, щяха да изпълнят танца на мъртвеца или ръченицата на скелета, защото кой би устоял пред една такава стара веранда, която подобно на гигантски ксилофон само чака да скочите отгоре й, за да запее?

Те обаче си мислеха за друго.

Хенри-Ханк Смит (защото това бе именно той), скрит в черния си костюм на вещица, извика:

— Гледайте!

И всички погледнаха към мандалото на вратата. Ръката на Том го докосна разтреперана.

— Мандалото Марли!

— Какво?

— Нали знаете — Скруудж и Марли, коледната песен! — прошепна Том.

И наистина мандалото на външната врата имаше вид на човек със страхотен зъбобол — с превързана буза, смачкана коса, изскочили зъби и див поглед. Марли, ням като пън, приятелят на Скруудж, обитателят на задгробните земи, осъден да броди по тази земя, докато…

— Чукай — каза Хенри-Ханк.

Том Скелтън хвана хладната и зловеща челюст на Марли, повдигна я и я пусна.

Всички подскочиха при сътресението!

Цялата къща се раздруса. Кокалите й застъргаха. Засноваха привидения и прозорците изцъклиха ужасни очи.

Том Скелтън се метна като котка към парапета и се втренчи.

На покрива се въртяха невиждани ветропоказатели. Двуглави петли се обръщаха на порива на вятъра. Водоливник на западния край на къщата изригваше през ноздрите си чифт струйки прах. А надолу по дългите тресящи се змиевидни улуци на къщата, след като поривът отмря и ветропоказателите спряха да се въртят, по тъмната трева с внезапен порив изпопадаха блуждаещите есенни листа и паяжини.