Том се обърна да види тръпнещите прозорци. Лунни отблясъци трептяха по тревата като ята подплашени сребърни рибки. После външната врата се разтреси, топката се завъртя, мандалото Марли направи гримаса и вратата широко се разтвори.

Вихърът при внезапното отваряне почти събори момчетата от верандата. С викове те се заловиха един друг за лактите.

После мракът в къщата си пое дъх. През зейналата врата вихърът засмука навътре. Затегли и завлачи момчетата по верандата. Трябваше да се наклонят назад, за да не бъдат изскубнати и хвърлени в дълбокото мрачно преддверие. Бореха се, крещяха, залавяха се за перилата. Тогава изведнъж вихърът утихна.

Сред праха се раздвижи мрак.

Далече отвътре някой идваше към вратата. Който и да бе, дрехите му сигурно бяха черни, защото не се виждаше нищо освен бледо бяло лице, което се носеше във въздуха.

Една злокобна усмивка приближи и увисна на рамката пред тях.

Зад усмивката се криеше в сянка висок мъж. Отсреща ги гледаха очите му — иглени връхчета от зелен пламък сред катранените кладенци на очните вдлъбнатини.

— Е — каза Том, — ъ-ъ… фокус или радост?

— Фокус? — каза усмивката в мрака. — Радост?

— Да, сър.

Вятърът някъде в комина засвири на флейта стара песен за времето, мрака и далечните земи. Високият мъж затвори усмивката си като блестящо джобно ножче.

— Никаква радост — каза той. — Само фокус!

Вратата се затръшна!

Къщата изтрещя сред порои от прах.

Прах отново заизригва от улука на валма, подобни на пухкави котки.

Прах забълва от отворените прозорци. Прах заиздишва от дъските на верандата под нозете им.

Момчетата се взряха в здраво залостената външна врата. Мандалото Марли сега не се чу мереше, а се усмихваше злокобно.

— Какво искаше да каже? — попита Том. — Никаква радост — само фокус?