На ръба на дълбоката тъмна нощна клисура той посочи границата между планините и земята, отдалечена от лунните лъчи и огряна от мътната светлина на странни звезди. Плащът му плющеше на вятъра, а качулката наполовина закриваше и наполовина откриваше почти безплътното му лице.

— Ето там, виждате ли, момчета?

— Какво?

— Непознатата страна. Ето там. Гледайте дълго, гледайте зорко, наслаждавайте се. Миналото, момчета, миналото. Да, то е мрачно и изпълнено с кошмари. Всичко, което някога е създало Празника на вси светии, лежи заровено там. Ще изкопаете ли костите, момчета? Ще ви стигне ли смелост?

Той се взря в тях с горящия си поглед.

— Какво е всъщност Празникът на вси светии? Как се е зародил? Къде? Защо? С каква цел? Вещици, котки, прах от мумии, привидения. Всички те са там, в онази страна, от която никой не се е завърнал. Ще се гмурнете ли в прашния океан, момчета? Ще литнете ли в мрачното небе?

Те преглътнаха с мъка.

— Бихме искали — някой погледна под око, — но… Пипкин, трябва да чакаме Пипкин.

— Да, Пипкин ни изпрати във вашия дом. Не можем да тръгнем без него.

Сякаш в отговор на думите си, те чуха вик от далечния край на клисурата:

— Хей! Тук съм! — обади се слаб глас. Видяха дребничка фигура да стои със запален фенер на далечния край на клисурата.

— От тази страна! — изкрещяха всички. — Пипкин! Бързо!

— Идвам! — чу се в отговор. — Не се чувствувам добре. Но… трябваше да дойда… Чакайте ме!

Глава 6

Видяха дребничката му фигура да търчи по пътеката в средата на клисурата.

— О, моля ви, почакайте — гласът започна да се губи. — Не се чувствувам добре. Не мога да бягам. Не мога… не мога…

— Пипкин — завикаха всички и замахаха от ръба на скалата.

Фигурата му се смаляваше, смаляваше, смаляваше. Навсякъде край тях се преплитаха сенки. Летяха прилепи. Бухаха бухали. По дърветата се трупаха нощни гарвани като черни листа.