Малкото момче, което тичаше със запаления фенер, падна.

— О — простена Саван. Фенерът угасна.

— О — простенаха всички.

— Запали фенера, Пип, запали го! — извика Том. Стори му се, че видя дребничката фигура да се рови в тъмната трева, опитвайки се да запали светлината. В същия мрачен миг обаче нощта помете всичко. Над пропастта се простря грамадно крило. Много бухали забухаха. Много мишки припнаха и се понесоха сред сенките. Някъде се извършиха милион мънички убийства.

— Запали фенера, Пип!

— Помощ… — проплака гласът му.

Хиляди криле замахаха. Някъде огромен звяр заби въздуха като ехтящ барабан.

Подобно на диапозитиви облаците бяха издърпани и се разкри ясно небе. Показа се луната — огромно око.

Тя погледна надолу към…

Празната пътека:

Пипкин го нямаше.

Далече на хоризонта нещо тъмно се разсипваше, танцуваше и се плъзгаше надалеч в студеното звездно небе.

— Помощ… помощ… — проплака гаснещ глас. После изчезна.

— О — каза тъжно Саван, — лошо. Опасявам се, че нещо го е отвлякло.

— Къде, къде? — заговориха едно през друго момчетата, изтръпнали.

— В Непознатата страна. На онова място, което исках да ви покажа. Сега обаче.

— Искате да кажете, че онова Нещо в клисурата — То, Той или каквото и да е, че това е било… Смъртта? Тя грабна Пипкин и го… отвлече?!

— Взе го за известно време, по-точно казано, вероятно за да иска откуп — каза Саван.

— Нима смъртта е способна на това?

— Понякога, да.

— О, по дяволите! — Том усети, че очите му се навлажняват. — Пип тази вечер бягаше така бавно, така блед. Пип, не трябваше да излизаш! — извика той към небето, но там бяха само белите облаци, които се носеха като стар пух от привидение, и вятърът — една бистра река от вятър.

Те стояха и трепереха от студ. Гледаха натам, където Мрачното Нещо бе отнесло приятеля им.