Момчета.
И бе следобедът преди Празника на вси светии.
И всички къщи залостени срещу мразовития вятър.
И градът препълнен със студено слънце.
Изведнъж обаче денят изчезна.
Нощта се измъкна изпод всяко дърво и се разпростря.
Зад вратите на всички къщи се дочу припкане на миши крачка, сподавени викове, пробягваща светлина.
Зад една врата Том Скелтън, тринадесетгодишен, спря и се заслуша.
Вън вятърът, сгушен във всяко дърво, закръстосва тротоарите с нечути стъпки на множество невидими котки.
Том Скелтън потрепера. Всички разбираха, че вятърът тази нощ не бе какъв да е, а мракът бе пропит с необикновено усещане, тъй като е навечерието пред Празника на вси светии. Всичко сякаш бе изрязано от някакво меко черно, златно или оранжево кадифе. От хиляди комини пуфтяха струйки дим като пера на погребално шествие. От прозорците на кухните се носеха два вида миризма на тиква: на разрязани тикви и печени баници.
Виковете зад залостените врати ставаха все по-ожесточени с прелитащите сенки на момчета край прозорците. Полуоблечени момчета с боя на бузите — тук гърбушко, там гигант в среден ръст. Таваните все още бяха преравяни, старите ключалки чупени, а старите корабни сандъци — изтърбушвани в търсене на костюми.
Том Скелтън си сложи костите.
Засмя се при вида на гръбначния стълб, гръдния кош и капачките на коленете, всички пришити в бяло върху черен памучен плат.
Щастливец! — пс5мисли си той. — Какво име само носиш! Том Скелтън. Разкошно за такъв празник. Всички те наричат Скелетън. Затова какво си слагаш?