Кости.

Тряс! Осем врати се затръшнаха.

Осем момчета едно след друго извършиха красиви скокове над саксии, перила, мъртва папрат, храсти и се приземиха на утъпканите поляни пред домовете си. Препускайки, летейки, те грабваха някой последен чаршаф, нагласяваха някоя окончателна маска, бореха се с чудновати гугли или перуки и крещяха срещу вятъра, който подемаше и засилваше телата им, доволни от него, или проклинайки го с момчешки клетви, когато маските падаха, увисваха отстрани или затъкваха носовете им с муселинова миризма като топъл кучешки дъх. Или просто даваха простор на първичната радост, че са живи и са навън през тази нощ, да затегли дробовете им и да настрои гърлата им за викане, викане и… виииикане!

Осем момчета се сблъскаха на една пресечка.

— Ето ме: Вещица!

— Първобитен човек!

— Скелет! — това беше Том, ликуващ под костите си.

— Водоливник!

— Просяк!

— Самата смърт!

Тряс! Всички се отдръпнаха след сблъскването — щастливи, разкривени и оплетени под уличната светлина. Разлюляната на вятъра електрическа лампа заприлича на камбана в катедрала. Плочите на улицата се превърнаха в дъски от палубата на пиян кораб, килнати и потопени в мрак и светлина.

Зад всяка маска имаше момче.

— Ти кой си? — посочи Том Скелтън.

— Не се казва. Тайна! — извика Вещицата с преправен глас.

Всички се засмяха.

— Ти кой си?

— Мумия! — извика момчето, увито в пожълтели древни одежди, подобно на огромна пура, закрачила гордо по тъмните улици.

— А ти? …

— Няма време! — каза някой скрит зад още една загадка от муселин и боя. — Фокус или радост!

— Дааа!

С писък, вой и с радостта на злокобни духове те побягнаха по всичко друго освен по тротоарите, извисявайки се над храсти и почти помитайки скимтящи кучета. Но по средата на бягането, смеха и лаенето изведнъж сякаш ги задържа някаква огромна ръка от нощ, вятър и лошо предчувствие и те спряха.