— Шест, седем, осем.

— Не може да бъде. Брой отначало.

— Четири, пет, шест…

— Трябва да сме девет! Някой липсва!

Взеха да се душат един друг като уплашени зверове.

— Пипкин го няма!

Как разбраха? Нали всички бяха скрити зад маски? И все пак, и все пак…

Усетиха отсъствието му.

— Пипкин! Та той не е пропускал този Празник от милион години! Момчета, това е ужасно! Хайде!

Широк завой — и с кучешки тръс и криволичене те се завъртяха и заспускаха по средата на калдъръмената улица, запокитени като листа пред буря.

— Ето я къщата му!

Спряха рязко. Насреща бе къщата на Пипкин, но без достатъчно тикви по прозорците, без достатъчно царевични стебла на верандата, без достатъчно привидения, надничащи зад тъмното стъкло на стаята високо в кулата.

— Гледай ти — каза някой, — ами ако Пипкин е болен?

— Тогава няма да има никакъв Празник.

— Никакъв Празник — захленчиха всички. Тогава някой хвърли киселица към външната врата на Пипкин. Чу се леко тупване като заек, който скоква в бяг.

Зачакаха, кой знае защо тъжни, кой знае защо объркани. Мислеха си за Пипкин и за Празника, който щеше да се окаже гнила тиква с угаснала свещ, ако… ако… ако… не дойдеше Пипкин.

Ела, Пипкин. Ела и спаси нощта!

Глава 2

Защо чакаха така изплашени едно малко момче?

Защото…

Джо Пипкин бе най-великото момче на всички времена. Най-славното момче, някога падало от дърво и тържествуващо след това. Най-чудесното момче, някога препускало победно по пистата и виждайки приятелите си на цяла миля някъде отзад, препъвало се и падало в очакване да бъде застигнато, и след като се е изравнило, рамо до рамо с тях, е пресичало лентата на победителя. Най-веселото момче, претърсвало всички обитавани от духове труднодостъпни къщи в града и връщало се, за да съобщи за тях и да събере всички хлапета, за да кръстосват сутерените, да се катерят по бръшляна на каменните стени и да срутят с викове комините, да пръскат водата от покривите с дюдюкане, маймунски танци и рев на шимпанзета.