Събрани заедно, тези хора трябваше да представляват и представляваха в умален вид съставните части на едно цялостно общество. Между осемнадесетте сътрапезници се намираше, както в колежите, така в света, едно клето и отхвърлено същество, което служеше за гавра — върху него се сипеха всички шеги. В началото на втората година това лице прикова най-силно вниманието на Йожен дьо Растиняк от хората, всред които бе осъден да живее още две години. Това посмешище беше някогашният производител на фиде дядо Горио, върху главата на когото художникът, както и историкът бяха съсредоточили цялата светлина на картината. По каква случайност това почти злобно презрение, това преследване, смесено със съжаление, това неуважение към нещастието се бяха струпали върху най-стария питомец на пансиона? Сам ли беше дал повод за това с ония смешни привички или с ония свои странности, които обществото прощава по-мъчно от пороците? Тези въпроси засягат отблизо много обществени неправди. Може би в същността на човешка-а природа е да струпва всички страдания върху този, който понася всичко от истинско смирение, от слабост или от равнодушие. Нима и ние не обичаме да показваме силата си за сметка на някого или на нещо? Най-слабото същество, уличният хлапак, звъни на всички врати, когато има поледица, или се изправя на пръсти, за да напише името си върху някой чист паметник.
Дядо Горио, около шестдесет и девет годишен старец, се бе оттеглил у госпожа Воке в 1813 година, след като бе напуснал търговията си.