Той знаеше или налучкваше работите на тия, които бяха около него, но никой не можеше да проникне в неговите мисли или работи. Макар и да бе изправил своето видимо добродушие, своята постоянна любезност и веселост като стена между себе си и другите, той често даваше възможност да се проникне в странната сила на характера му. Често някой порив, достоен за Ювенал, с който той сякаш показваше, че обича да подиграва жестоко законите, да бичува висшето общество, да го обвинява в непоследователност, даваше да се предположи, че той мрази обществения ред, че в дъното на живота си има някаква грижливо скрита тайна.

Привлечена може би несъзнателно от силата на единия или от хубостта на другия, госпожица Тайфер разделяше беглите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент, но изглежда, че никой от двамата не мислеше за нея, макар че всеки миг случаят можеше да измени положението й и да я направи богата наследница. От друга страна, никое от тия лица не си даваше труда да провери дали нещастията, които си приписваше някой от тях, са истински, или лъжливи. Всички изпитваха едни към други някакво безразличие, смесено с недоверие, което произлизаше от положението на всеки един поотделно. Те знаеха, че са безсилни да облекчат своите мъки, и бяха изчерпали чашата на състраданието, като си ги разказваха един на друг. Прилични на стари съпрузи, те вече нямаше какво да си кажат. Между тях бяха останали само отношенията на един механичен живот, въртенето на несмазани колела. Всички навярно биха минали покрай някой просяк, без да го погледнат, биха изслушали хладнокръвно разказа за някакво нещастие и биха видели в смъртта разрешението на въпроса за нищетата, която ги правеше равнодушни и към най-ужасната агония. Най-щастливата от всички тия опустошени души беше госпожа Воке, която царуваше в тоя частен приют. Само за нея малката градинка, която тишината и студът, сушата и влагата правеха просторна като степ, беше весела горичка.