— Ако бях тогава тук — казваше й тогава Вотрен, — това нещастие нямаше да ви се случи. Щях да й платя на тази измамница. Веднага познавам хитростите им.
Като всички ограничени умове госпожа Воке имаше навик да не излиза от кръга на събитията и да не съди за техните причини. Тя обичаше да стоварва върху други своите собствени грешки. Като понесе тази загуба, тя сметна честния производител на фиде виновен за нещастието й и оттогава почнала, според думите й, да си отваря очите по отношение на него. Щом се убедила, че закачките й и разноските по гизденето са излишни, тя бърже разбрала причината за това. Тогава забелязала, че пансионерът й има вече, както тя се изразяваше, свои похождения. Най-сетне той й дал да разбере, че надеждата, която така сладко я приспивала, почива на празни мечти и че тя никога нищо няма да получи от този мъж, както твърдо се изразила контесата, която, изглежда, разбирала от тия работи. Госпожа Воке, разбира се, отиде много по-далече в ненавистта си, отколкото в приятелството си. Омразата й не съответстваше на любовта й и на измамените й надежди. Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стъпалата на любовта, понякога си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата. Но господин Горио беше неин пансионер и затова вдовицата бе принудена да въздържа изблиците на своето наранено честолюбие, да заглушава въздишките, които и причини това разочарование, и да таи жаждата си за мъст като монах, оскърбен от игумена си. Дребните душици задоволяват чувствата си, били те добри или лоши, с непрестанни дреболии. Вдовицата си послужи с женската злоба и хитрост да измисля тайни гонения срещу жертвата си. Най-напред тя прекъсна поднасянето на излишни неща в пансиона си.