— Никакви краставички, никаква аншоа: това са празни работи! — каза тя на Силвия сутринта, когато се върна към старата си програма.

Господин Горио беше човек умерен в яденето, у когото пестеливостта, неизбежна за хората, които сами създават богатството си, се беше превърнала в навик: супата, вареното месо, малко зеленчук бяха и си оставаха завинаги неговото любимо ядене. Затова много трудно беше за госпожа Воке да измъчи своя пансионер, чиито вкусове тя с нищо не можеше да засегне. Отчаяна, че намира в негово лице един неуязвим човек, тя почна да го унижава и така надъха с омразата си към Горио и своите пансионери, които, за да се забавляват, услужваха на отмъщението й. Към края на първата година вдовицата бе станала толкова недоверчива, че вече се питаше — защо този търговец, който получаваше седем-осем хиляди франка годишна рента, който притежаваше великолепни сребърни прибори и скъпоценности, не по-лоши от тия на скъпо платените леки жени, живееше у нея, като й плащаше за пансион толкова скромна сума в сравнение с доходите си. През по-голямата част от първата година Горио често вечеряше вън един или два пъти седмично; после неусетно той започна да вечеря вече в града само два пъти месечно. Дребните похождения на господин Горио съвпадаха е интересите на госпожа Воке, която почна да проявява недоволство от прогресивната точност, е която нейният пансионер почваше да се храни редовно у нея. Тази промяна госпожа Воке си обясни не само с намаляването на парите на Горио, но и с желанието му да създава неприятности на хазайката си. Една от най-долните привички на дребните души е да приписват своите низости и на другите. За нещастие в края на втората година господин Горио оправда сплетните, на които бе предмет, като помоли госпожа Воке да се премести на втория етаж и да намали пансиона му на деветстотин франка.