Гласът й беше тънък като на щурец, който църка в храсталака при наближаването на зимата. Тя казваше, че се е грижила за някакъв стар господин, който страдал от катар в пикочния мехур и бил изоставен от децата си, които мислели, че няма пари. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена рента, която наследниците редовно оспорвали, като прибягвали и до клевети. Макар че буйността на страстите бе опустошила лицето й, все пак по него още се намираха следи от белота и изящество, които позволяваха да се предположи, че и тялото е запазило някакви останки от хубост.

Господин Поаре беше нещо като автомат. Като го виждаха да се простира като сива сянка край някоя алея от Ботаническата градина, със стар смачкан каскет на главата, с бастун с пожълтяла дръжка от слонова кост, който едва държеше в ръцете си, облечен в редингот, чиито изтъркани поли зле покриваха почти празните му панталони и нозете, обути в сини чорапи, които трепереха като у пиян човек, с бяла мръсна жилетка, с нагръдник от груб сбръчкан муселин, който не отговаряше напълно на връзката му, вързана около неговата набръчкана като на пуяк шия — мнозина се питаха дали тази китайска сянка не принадлежеше на смелата раса на синовете на Яфет, които пъплят по Италианския булевард? Какъв труд го бе сбръчкал така? Каква страст бе почернила дебелото му лице, което, карикатурно нарисувано, би изглеждало невероятно? Какво ли е бил преди? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отделението, където палачите изпращат своите сметкоразписки за разноските, сметките за доставяне на черни покривала за отцеубийците, за трици за кошовете под гилотината, за върви за ножовете. Може да е бил бирник пред вратата на някоя кланица или пък санитарен помощник-надзирател. С една дума, тоя човек беше сякаш едно от магаретата на нашата голяма обществена мелница, един от ония парижки ратоновци, които дори не познават своите бертрановци