Двама други в тази къща представляваха поразителна противоположност на останалите пълни и приходящи пансионери. Макар че госпожица Викторина Тайфер беше болнаво бледа, каквито са всички малокръвни девойки, макар че по обикновената си тъга, по свенливата си въздържаност, по своята слаба и хилава външност тя отговаряше на общото страдание, което съставяше фона на тая картина, все пак лицето й не беше старо, движенията й и гласът й бяха живи. Тази млада нещастница приличаше на неотдавна посадена в неподходяща почва фиданка с пожълтели листа. Жълтеникавото й лице, бледочервеникавата й коса, много тънката й талия изразяваха оная прелест, която съвременните поети намираха в статуйките на Средновековието. Черникавосивите й очи изразяваха кротост и християнско примирение. Простото и евтино облекло очертаваше млади форми. Тя беше хубава в сравнение с другите. Ако беше щастлива, щеше да бъде очарователна: щастието е поезията на жените, както тоалетите са тяхната хубост. Ако веселието на някой бал хвърли своите розови отблясъци върху това бледо лице, ако сладостите на един разкошен живот можеха да закръглят и да зачервят тия вече повехнали страни, ако любовта оживи тези тъжни очи, Викторина би могла да се мери и с най-хубавите момичета. На нея липсваше това, което създава за втори път жената — дрипите и любовните писма. Историята й би могла да даде сюжет за цяла книга. Баща й мислеше, че има причини да не я признава за своя законна дъщеря, отказваше да я вземе при себе си, отпускаше й само шестстотин франка годишно, бе превърнал в ценности имота си, за да може да го остави изцяло на сина си. Далечна роднина на майката на Викторина, която някога бе отишла да умре от отчаяние при нея, госпожа Кутюр се грижеше за сирачето като за свое собствено дете. За нещастие вдовицата на военния комисар на републиката имаше на тоя свят само своя вдовишки дял от наследството на мъжа си и своята пенсия.