Как да поканиш някое малолетно като теб момиче да пиете по едно нелегално питие, като знаеш, че скаутската ти униформа още виси в килера и че всеки миг някой може да оповести на всеослушание този факт? Защо ще иска да те целуне момиче, което знае (или познава някой, който знае), че само до преди няколко години си се гордеел с пришитите върху якето ти рекламни нашивки от големите магазини за детски играчки? Пък и в дома на родителите ми навсякъде висяха или стояха в рамки мои снимки, където съм с големи уши и в ужасни дрехи, било седнал гордо върху някакъв трактор, било пляскащ с ръце от удоволствие при вида на миниатюрни детски влакчета, наближаващи миниатюрни гари. И въпреки че впоследствие — за мое учудване и потрес — гаджетата ми намираха тези мои снимки за сладки, по онова време детството все още беше някак твърде близко до мен, за да се чувствам удобно и спокойно. От десетата до шестнайсетгодишната ми възраст бяха минали едва шест години и подозирах, че това едва ли е достатъчно дълъг период, за да настъпи в мен някаква промяна от по-особена величина. Та нали, когато вече бях на шестнайсет, онова детско яке с нашивките ми беше умаляло само с два-три размера!

И така, Чарли не ме помнеше от времето, когато бях десетгодишен, пък и не познаваше никой, който да знае какъв съм бил като дете. Тя ме познаваше единствено и само като млад мъж. Когато се запознах с нея, вече бях достатъчно голям, за да гласувам. Бях достатъчно голям, за да прекарвам нощта с нея — цялата нощ, в нейното жилище. Вече имах право на лично мнение и избор. Можех да й купувам питие в кръчмата, а фактът, че имам в джоба си шофьорска книжка, неопровержимо доказателство за моята благонадеждност на зрял човек, ми вдъхваше спокойна увереност… Вече бях и достатъчно голям, за да имам интересно минало. У дома нямах минало, а само разни детински истории, които всички и без друго вече знаеха, така че просто не си струваше да бъдат повтаряни.