И все пак, чувствах се като измамник. Нещо като всички онези типове, които в един момент си обръсват главите, а после разправят, че винаги са били пънкари — да бе, били са пънкари още от времето, когато изобщо никой не е и помислял за пънк. Чувствах се така, сякаш всеки момент ще бъда разкрит, непрекъснато очаквах някой да нахлуе изневиделица в колежа, да размаха моя снимка, на която съм в онова яке с нашивките, и да се разкрещи: „Роб е бил малък! Малко момченце!“. И тогава Чарли щеше да узнае истината и да ме зареже. И през ум не ми минаваше, че вероятно в някой шкаф в къщата на родителите й в Сейнт Албанс бяха скрити купища нейни малокалибрени детски книжки и комично-глупави „официални“ роклички. Дотолкова силно бе преклонението ми пред нейната красота, че бях едва ли не убеден, че тя се е родила с огромните си обици на ушите, с правите си като кюнец дънки, барабар с тези нейни невероятни познания и ентусиазъм относно творбите на някакъв тип, който се прочул с това, че цапотел всичко с оранжева боя.

С Чарли ходиме две години и всяка минутка през цялото това време аз имах чувството, че стоя на някакъв опасно тесен ръб над пропаст. Така и не можах да се наместя по-удобно, ако разбираш какво имам предвид, просто нямаше достатъчно пространство, за да се протегна и отпусна. Бях депресиран от безличността на дрехите, които носех. Бях неуверен в способностите си на любовник. Колкото и да ми обясняваше, така и не разбирах какво толкова намира в оня с оранжевата боя. Тревожех се, че никога няма да успея да й кажа нещо интересно или забавно за каквото и да било. Чувствах се потиснат от това, че в курса й по дизайн има и мъже. Бях убеден, че ще ме зареже заради някой от тях. Заряза ме заради един от тях.

А когато това стана, за известно време просто не знаех на кой свят съм. Изпуснах нишката на събитията във филма на моя живот. И не само нишката, ами и смисъла на целия сценарий, музиката, паузите, пуканките ми, надписите и знака за изход.