Денонощно следвах Чарли по петите и висях пред жилището й, докато най-сетне едни нейни приятели не ме сгащиха и не ме заплашиха, че ще ме смелят, ако ие престана. Реших да убия Марко (Марко!), оня тип, заради когото ме заряза. Нощи наред кроях как да го направя, но всеки път, когато го срещнех из коридорите на колежа, малодушно измънквах някакъв поздрав и, подвил опашка, се оттеглях. За известен период периодично свивах по нещо от един или друг магазин, макар днес да ме убиеш не мога да си обясня защо го правех. Една вечер се нагълтах със свръхдоза валиум, но само след минута бръкнах с пръст дълбоко в гърлото си, за да го повърна. Пишех й безкрайно дълги писма, като дори й изпратих някои от тях; нахвърлях безкрайни сценарии за разговори с нея, които така и никога не проведохме. А когато най-сетне дойдох на себе си, след няколко месеца тотален мрак, с изненада установих, че междувременно съм зарязал колежа и вече работя на Камдън, в музикален магазин за размяна на плочи и аудиокасети със записи.

Всичко се случи с такава бясна скорост. Някак си се бях надявал, че процесът на съзряването ми и преходът към статуса на възрастен ще бъдат дълги, питателени и с постепенно натрупване на познания, а то… Цялата тази работа приключи в рамките на онези две години. Понякога имам чувството, че всички изживявания и всички хора, с които съм се сблъсквал впоследствие, са просто някакви бледи сенки, със съвсем незначителен отпечатък върху живота ми. Някои хора така и не успяват да се откъснат от незабравимите си изживявания през шейсетте години, или по време на войната, или вечерта, когато тяхната група е подгрявала „Д-р Фийлгууд“ в клуба „Хоуп енд Анкър“… Не успяват да превъзможнат спомените си и прекарват остатъка от живота си в сянката на миналото. Аз всъщност така и никога не успях да превъзмогна раздялата си с Чарли. Защото именно тогава се случиха всички онези най-важни неща — нещата, които ме определиха като личност.