— Сихди, водата проникна до кожата ми, трябва ли още по-навътре да навлезе? Там горе се мярка някаква стара зидария. Дали да не опитаме да намерим там закрила, докато тези препълнени персийски облаци се изпразнят.

Без да дочака отговора ми, той се насочи към дясната страна, където лежаха руините на един стар строеж от по-раншните столетия. Те бяха обкръжени с гъсталак от сладник

Там именно вече се намираха двама души — един мъж и едно момче, които, съдейки по бедното облекло, бяха просяци. Този занаят тук, види се, бе препитаващ, защото мъжът беше с исполински телесни форми и неговите силни крайници не създаваха впечатление за гладуване. Момчето беше негово умалено, но в никой случай слабо копие. Двамата не показаха, когато ни съгледаха, никаква изненада. Исполинът се изправи бавно и се поклони, без дума да каже.

— Есселям алейкум! — поздравих аз.

— Ве алейкум есселям! — отговори той.

— Ти ли си собственикът на това място?

— Не, то принадлежи на всекиго — заяви исполинът.

— Разрешаваш ли да подирим тук подслон от дъжда?

— Ти си повелителят, ние се отморихме и тръгваме.

— Остани. Има място за всички ни!

Той обаче не се задържа, а тръгна. Момчето също стана и го последва. Те се отдалечиха не към страната, от която бяхме дошли, а към срещуположната, където половината зид се беше срутил и пролуката не беше съвсем затулена от растящия отпред бъзуняк.

Държането на непознатия в никой случай не будеше подозрение. Той, бедният дявол, се боеше да е близо до хора, които по негово мнение стояха високо над него. Въпреки това аз слязох бързо от коня, за да погледна след него. Те вървяха покрай един близък гъсталак от бидмушк (мускусна върба) и после се насочиха към нашия път отсреща.

Халеф също беше слязъл. Покривът предлагаше място за нас двамата и също за конете ни. Ние се настанихме удобно, легнахме плътно един до друг и забърборихме. Пушките стояха заради влагата в калъфите си. Дъждът се изливаше като из ведро. Причиняваният от него шум беше толкова силен, че приближаването на някой човек, дори ездач, не би се чуло. Казвам го за мое извинение, но то си е и тежко обвинение, защото ако не можехме да разчитаме на ушите си, толкова по-внимателни трябваше да бъдем с очите.