Аз лежах на дясната си страна, а Халеф — на лявата. Аз бях обърнат с гръб към споменатия мускусен върбалак, а Халеф с лице към него. Посред разговора видях погледът му да се втренчва и лицето му да става неподвижно; това бе кажи-речи вцепенението на ужаса. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя една дружина диво изглеждащи мъже да си пробива път през върбалака и да се втурва към нас. Поисках да скоча и да посегна с две ръце към револверите, които заради дъжда бях втикнал възможно най-дълбоко в пояса… беше твърде късно. В следващия миг всичките тези хора лежаха върху нас. Опитах да ги отхвърля, да се изправя, но напразно! Въпреки физическата си сила не успях да освободя ръцете и краката си. Враговете бяха твърде много. Бях вързан с ликови въжета също като Халеф, който не беше направил опит за съпротива и веднага бе омотан. Оръжията ни бяха иззети и джобовете — опразнени.

Хората, с които си имахме работа, бяха всички, без изключение, все големи здравеняци. Преброих повече от двайсет. Персийци не бяха, това различих веднага. Вероятно принадлежаха към някое номадско племе. За моя неприятна изненада сред тях се намираше и просякът, а синът му стоеше до ъгъла и ни се хилеше по начин, който също така ясно като с думи казваше: «Я погледнете, тъпаци, колко съм по-умен от вас!» Впрочем по време на нападението и нашата напразна съпротива аз не бях изрекъл нито дума. И сега все още се държах мълчаливо. Халеф обаче, комуто бе невъзможно да овладее яда си, се разгълча като сврака. С това той предизвика гнева на предводителя, който след няколко здрави ритника го предупреди:

— Мълчи, кучи син! Нищо не застрашава живота ви.