— Значи ти си ходиах? — осведоми се Халеф.

— Да.

— Как посмяхте да ни нападнете и ограбите? Какво ви бяхме сторили? Знаеш ли какво казва Корана за крадците, разбойниците и убийците? Ние изискваме незабавно да бъдем освободени!

Жената направи с ръка пренебрежително движение.

— Дължите го на вашия шах, на вашия шах и неговите слуги, които не са нищо повече от роби. Те посегнаха на воини от нашето племе. Моят син Келат и внук ми Шерга също бяха отведени в Керманшах, за да бъдат войници, додето са живи. Те никога няма да могат да се върнат при нас и затова съществува вражда между мен и техните мъчители, между нас и вас.

— Нас? Какво ни засяга нас вашата вражда? — изтътна дребният шейх. — Каква работа имаме ние с твоя син и внука ти? Как изобщо можеш вече да имаш внук? Ти си още твърде млада.

— Годните на моя живот са скрити от твоите очи. Знай, че внукът ми също вече има син, който значи е мой правнук.

— Машаллах! Ти, види се, си майката, бабата, прабабата, стринката и прастринката на цялото си племе. Откъде вземаш младостта, която все още притежава твоят лик?

— Аллах ми я е дал и съхранил. Но защо говориш само ти? Защо мълчи твоят спътник? Ти ли си по-знатният от двамата?

— При нас единият е знатен точно колкото другия, защото ние сме прочути люде. Аз съм шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар и се казвам хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах.

— Тогава ти не си аджеми, (персиец).

— Не.

— Това влошава вашето положение, вместо да го подобрява. Аз никога не съм чувала твоето дълго име, но хаддедихните са врагове на няколко кюрдски племена, които ние наричаме приятели. Следователно аз ще удвоя откупа, който трябваше да заплатите.