— Твоите устни преливат от любезност и доброта към нас. Колко искаш?

— Пет хиляди туман

— Само толкова? Не съм си и мислел, че толкова малко струваме.

— Добре, тогава ще платите десет хиляди.

— Това също е твърде малко.

Тя му метна гневни светкавици.

— Присмиваш ли ми се? Пази се! Аз се старая да водя над моето племе господство на любовта и да се отнасям също меко спрямо чужденците, но мога да бъда и много строга.

— Аз говоря сериозно и искам откровено да ти кажа: ние двамата притежаваме толкова висока стойност, че никой не може да я заплати, дори ние самите. Ето защо вие няма да получите нищо.

— А вие няма да сме свободни, преди да сте платили каквото поисках.

— Тогава ни задръж, в името на Аллах! Та на нас и бездруго ни харесва при вас.

— Ако не получавате нищо за ядене, май по-малко ще ви се харесва.

— Не ни мисли! Ние гладуваме колкото ни е угодно, но нито миг по-дълго.

— Ти май мислиш за бягство. Избий си го от ума! Който се намира в наши ръце, само с мое разрешение бива освобождаван. Кой е спътникът ти?

— Това е прочутият в цял свят Кара бен Немзи ефенди.

— И неговото име никога не съм чувала. Той значи не може да е толкова много прочут, както ти казваш. Към кое племе принадлежи?

— Неговото име Бен Немзи би трябвало да ти подскаже, че родният му край се намира в далечната Алемания (Германия).

— Не живее ли там народът, който победи и свали от трона Напулиун Сувим

— Да.

— Тогава той не е мюсюлманин, а християнин?

— Да.

— Това е още по-лошо за вас, защото аз мразя християните. Той сигурно се срамува, дето е един от тях, понеже не смее да говори с мен.

Тук обаче тя попадна при моя хаджи точно където не трябва. Той не търпеше да бъда обиждан и сега също вметна гневно:

— Чуй, жено, това твърдение е най-глупавото, което съм чувал през целия си живот.