— Разкажи му! — присмя се чаушът.

— Да. Ще го уведомя.

— Но само по-скоро, иначе би могло да стане твърде късно!

— Ще се погрижа да не настъпи нещо, което би могло да ви избави от боя.

— Прави каквото си щеш. Нас това хич не ни засяга. Ние няма да придружаваме някакъв си там гяур и ти нищо не можеш да ни заповядваш. Ти върви, където си щеш, а ние пък ще правим каквото си искаме.

— Аз действително ще правя каквото искам. Дали и вие ще имате това удоволствие, е друг въпрос. Аз бих могъл да ви взема конете, защото са ми дадени срещу разписка, но ще ви ги оставя, и ви пожелавам да не си влошавате положението.

Ако арнаутите бяха по-умни, щяха да разберат какво исках да кажа. Аз се извърнах и отидох в къщата да потърся съдържателя. Скоро го намерих и той ни съобщи, че имал в конюшнята коне за нас. Ние изпихме кафето, което ни предложи, и отидохме после да видим животните. Три бяха, наистина, но като ги огледах по-внимателно, видях, че само един беше отпочинал. Другите два бяха онези, на които арнаутите се бяха отдалечили тайно от нас. От съдържателя разбрах, че двамата подофицери са заминали, докато сме си пили кафето. Те бяха присвоили добрите коне и ни оставили своите изтощени, които ние волю-неволю трябваше да вземем, защото в тая малка дупка други не можехме да получим. Но бедата не беше голяма, защото днес исках да стигна само до Урумджили, който е отдалечен на около пет часа езда от Богазлаян.

Пътят водеше по протежение на един малък приток на Тарла и пред себе си имахме открито поле. Когато кисракдарът каза, че по-късно ще минем през една голяма и гъста гора, аз заявих:

— Тогава трябва да внимаваме, защото арнаутите сигурно са се скрили там.

— Скрили? С каква цел?

— За да ни убият.

— Убият? Сериозно ли говориш, ефенди?

— Да.