Той си тръгна. На мен и през ум не ми минаваше да бягам от арнаутите, ала според това, което бях предусещал и сега чул, трябваше да се стремя час по-скоро да се освободя от парите, които носех. Ето защо исках да тръгнем възможно най-рано сутринта. За ядене изобщо не можеше да става дума. Ние огледахме вътрешността на шатъра. В него имаше една проста каменна пейка, която не можеше да предложи място за постелята на един човек, камо ли за втори. Ето защо се проснахме на земята извън шатъра и скоро заспахме със съня на праведниците.

За съжаление, въпреки неудобния «креват» се събудихме по-късно, отколкото бе намерението ни. Беше вече светъл ден и от нашата славна цветна градина чухме гласовете на поклонниците, които се стягаха за потегляне. Тъй като не искахме заради кисракдара да им се показваме, изчакахме, додето всичко утихна, и отидохме после на двора. Първите хора, които съгледахме там, бяха двамата арнаути. Те стояха на отворената врата и гледаха към посоката, от която трябваше да дойдем, макар че едва ли ни очакваха по това време.

— Те стоят там — рече спътникът ми. — В градината ли ще се върнем пак?

— Не. Те могат да останат там още часове и ако искаме да чакаме, додето си тръгнат, само ще си изгубим времето. Впрочем сега, когато е вече ден, не е важно дали ще ни съгледат, или не.

И ние тръгнахме през двора към къщата. Моите «защитници» чуха стъпките ни, обърнаха се и бяха немалко изненадани да ни видят. Чаушът направи едно бързо движение да се отдалечи и изчезне между къщите, ала аз му викнах:

— Остани! Къде се каниш да вървиш? Не знаеш ли, че мястото ти е при нас?

Той се обърна и бавно приближи. По физиономията му се четеше мрачно упорство. Онбашията го последва, явно за да го подкрепи.

— Вие сте тръгнали малко да се поразходите с конете, без да ни питате — казах аз. — Саид Калед паша ще ви осведоми дали някой може да си позволи такова непокорство, без да си получи наказанието.