Сега се изправих на седлото и като се върнах при кисракдара, му съобщих, че ми се е удало да открия мястото на засадата. Вече беше лесно да я избегнем. Яздихме през рекичката, чиято вода не беше дълбока, слязохме там под дърветата и водихме конете може би половин час през гората. Тъй като сега бяхме сигурни, че сме оставили достатъчно далеч зад нас опасното място, се върнахме от другата страна на водата и скоро напуснахме гората, която толкова лесно можеше да стане гибелна за нас. Понеже не беше видял арнаутите в лицето, моят придружител все още не беше убеден, че те наистина са наумили нещо зло.

Оттук нататък яздехме през хълмист терен, който се оживяваше от постоянно редуващите се ливади и малки горички: От време на време съглеждахме отстрани някое селце или самотна къща, но избягвахме да яздим през населени места. Кисракдарът предпочиташе да заобиколи, защото беше известен в този край и не искаше да бъде поругаван. Вярно, не можехме да избягваме всички срещи и тогава винаги възникваше сцена, от която ние като ездачи съумявахме бързо да се измъкнем.

— Ес Сабби, Ес Сабби! (Прокълнатия, Прокълнатия!) — беше принуден да слуша при всяка среща моят достоен за оплакване спътник. — Заплюйте го, замерете го с камъни, съборете го от коня! Аллах да го порази! Аллах да го изгори! Аллах да го затрие!

Колкото по-нататък отивахме, толкова повече хора имаше по пътя и толкова по-възбудени изглеждаха във верския си фанатизъм. Всички те искаха да отидат в Кайсарийе, където, както видях по-късно, се събираха поклонниците от цялата околност, за да преминат заедно през Антитаурус. Горко на онзи, който чрез някое необмислено действие или непредпазлива дума засегне силно повишената религиозна чувствителност на тези хора! Който не е мохамеданин счита за най-добре да остане невидим зад своите четири стени и ние наистина не видяхме ни един-едничък, по чието облекло да си личи, че е християнин.

Поклонническите тълпи накрая станаха толкова многобройни, че почти вече не можехме да ги избягваме.