Беше минал обяд, когато видяхме пред себе си първото обработено поле. Зад живите плетове и групичките овощни дървета се издигаше на височина тънка, чудато оформена тухлена зидария, на която бе съдено да представлява минаре. Бяхме стигнали близо до Урумджили.
Вдясно от нас, на може би два километра от града, видях една група от няколко дъба от едрожелъдния малоазиатски вид. Под тях стоеше редом с маслинови и черничеви дървета една къщичка, оградена от дувар. А далеч назад хоризонтът бе обагрен в тъмно, много вероятно от някоя гора. Кисракдарът посочи къщата и каза:
— Там живее моят баща, Отшелника. Лесно можеш да стигнеш дотам между тютюневите и шафранови ниви. Ако по изключение вратата е отворена, не влизай в двора! Кучетата ще те разкъсат. Почукай на таса до портата!
— Добре! Ти къде ще останеш?
— Ще яздя до гората, дето я виждаш там отзад. Ако през следобеда имаш нужда от мен, ела ме вземи. Аз ще те видя, когато идваш. В противен случай ще приема, че тази нощ ще останеш като гост на татко, и все някак ще ти привлека вниманието.
— Ти нямаш нищо за ядене, а до града не бива да яздиш. Ще трябва да гладуваш.
— Ако градът не беше пълен с поклонници, които ще ме охулят, бих могъл да яздя до моята годеница. Преди да се свечери, не мога да рискувам. Няма да гладувам защото по полето растат колкото щеш дини и пъпеши, с които мога да се заситя. Бог да ти дава щастие в твоето намерение и да позволи да успее!
Той препусна в посока към гората, а аз насочих животното си между нивята, за да стигна до къщата.