Валията стоеше при прозореца и гледаше през дървената решетка към двора, където можеше да се чуе тропотът от копитата на моя кон. Той не ме остави нито миг да чакам, пресече благодарствените ми слова с едно безцеремонно движение на ръката и увери, че щяло да му бъде приятно, ако съм можел да остана още по-дълго. След няколко по-нататъшни приятелски бележки той пристъпи отново до прозореца, посочи към двора и каза:

— Виждам коня ти, Ефенди. Много бих желал да го запазя като спомен за теб. Искаш ли да ми го продадеш?

Аз щях, макар да не бях богат, да му го предложа като дар, ако не бе прекалено дръзко, затова отговорих:

— Ти го желаеш. Определи сам цената! Аз ще си купя друг.

— Това няма да ти е нужно. Аз ще ти дам един тенбих

— С моите придружители, казваш? Аз ще пътувам сам.

— Не. Двамата арнаути, които видя вън, имат заповед да те съпроводят до границата на моята провинция и във всяко отношение да се грижат за теб. Техните животни са оседлани и ти виждаш при тях и едно за теб. В Яхшах хан или Балчик ще можете после да си вземете отпочинали коне, изцяло по твоя преценка. Благодаря за разрешението сам да определя цената. Аз го предвидих и приготвих тази кесия. Прибери я!

Саид Калед паша пъхна в ръката ми една малка копринена торбичка и ми предаде после и документа, за който беше говорил. След като прибрах, благодарейки, двете неща в пояса, той продължи:

— А сега бих желал да те помоля за една услуга, която навярно ще ми направиш, макар да те принуждавам чрез нея да минеш по обиколен път. Ти искаш да яздиш най-напред към Кайсарийе и ще трябва значи да минеш през Софулар и Муджур. Но аз имам в Урумджили един стар приятел, комуто искам да пратя по теб вест. Искаш ли да се наемеш с това?

— С най-голямо удоволствие!

— Тогава ще ти кажа за какво се касае, за да знаеш, че при него ще бъдеш добре дошъл, макар да живее много усамотено и специално на християните е голям враг.