Срещата с пилигримите не ми създаваше грижи. По-скоро ми внушаваше опасения фактът, че двамата стоящи в преддверието арнаути бяха чули всяка дума от нашия разговор и следователно знаеха, че трябваше да предам една значителна сума. Те бяха войници, единият — онбашия (младши сержант), другият — чауш (фелдфебел) и следователно би трябвало да им се има доверие. Но арнаутинът е роден разбойник и винаги, дори когато се намира на служба под знамето, е склонен към насилие. Освен това нехристиянският арнаутин е мюсюлманин на мюсюлманите и ето защо не ми бе много приятна мисълта да имам сега по време на събирането на поклонниците и като носех толкова много пари за придружители тези двама мрачно гледащи типове. Споделих тихо това с валията, ала той отговори:

— Не се безпокой! Аз ще ги обвържа с клетва, а за тях клетвата е толкова свята, че в никой случай няма да я нарушат.

Въпреки това уверение последицата от думите ми беше, че отсега Саид Калед паша вече не говореше високо. Наброи ми парите толкова предпазливо, че отвън не можеше да се чуе. Те се намираха в един здрав кожен кемер, който аз веднага стегнах на кръста под пояса. После той викна на арнаутите да влязат, за да ми ги предаде. Те трябваше да му се закълнат в Пророка, че ще се грижат за моята сигурност също както за своята. Това отстрани съмненията ми. Аз смятах двамата способни на всичко, наистина, но не и за нарушаването на една такава клетва.

След това валията ме придружи до двора и остана там, докато излязох през портата с коня — една чест, каквато рядко е бивала оказвана някому.

— Аллах да те съпътства и да те вземе под закрилата си! — извика подире ми, макар в неговите очи да бях неверник.

Още с излизането ни от града узнах какви строги мохамедани бяха моите двама арнаути. Едва бяхме загърбили последната къща, те слязоха и чаушът каза: