— Ес Сабби, Ес Сабби

Придружниците на тоя мъж се включиха в крясъците и понечиха да откликнат на поканата му. Кисракдарът обаче подкара коня си в галон и аз го последвах. Когато те вече не ни виждаха, той забави коня и каза смутено:

— Ние трябва да се разделим, ефенди, защото моето присъствие, както виждаш, лесно може да стане опасно за теб.

— По какъв начин? Защо те оскърбяват?

— Защото мислят, че имат такова право. Аз бях мюсюлманин, но сега съм християнин. Тъй, вече го знаеш. Сега се изплюй и ти пред мен!

— Ще го пропусна. Та нали в такъв случай ще трябва да заплюя и самия себе си, защото аз също съм християнин.

Той бързо се изправи на седлото, погледна ме радостно и извика:

— Ти християнин! Аз те считах за строг изповедник на Пророка, защото снощи ми каза, че искаш да посетиш Абдал Осман бей. Този мъж не говори с никой християнин.

— Онова, което имам да му кажа, е от такъв характер, че той ще говори с мен.

— Тогава вестта ти трябва да е много добра. Ти веднага ми допадна, когато те видях снощи. Ако знаех, че и ти си християнин, щях да се отнеса другояче с теб. Прости ми, ефенди!

— Ти също ми хареса и аз ще остана при теб, ако разрешиш. Нека тези хора си ругаят! Те могат да ни стигнат само с думи, а те са безопасни. Като спомена Осман бей… познаваш ли го?

Той забоде поглед надолу и после възкликна:

— Дали го познавам! Та той е създателят на моя живот, моят баща, аз съм негов син, неговото единствено дете.

— Как! Тогава ти си бил при валията?

— Да. Валията е приятел на баща ми и обича и мен, макар да ми се гневи заради отцепничеството. Ох, ефенди, колко щастлив станах чрез светата религия и колко нещастен заради сърдечната мъка, която причиних на татко и майка! Това ти изобщо не можеш да проумееш!